ВИРТОУЗНИЯ АКОРДЕОНИСТ НАСКО НЕДЕВ СВИРИ БЕЗПАМЕТНО, СРУТВА ЕШАФОД ВЪВ ФРАНЦИЯ

На фестивал в Барселона харманлиецът шашва румънски чалгаджии, като изкарва на акордеона култовото им парче "Чучулигата" отзад напред

Георги Николов, Харманли

За виртуозния акордеонист Наско Недев се сетих, когато наскоро, през месец май, беше честването на годишнините от основаването на детската танцова школа и детския народен хор към читалище "Дружба". Тогава в концертната програма един от гвоздеите беше танцът "Харманджии" на баща ми Атанас Николов. Играл съм в този великолепен танц, емблематичен за ансамбъл "Хорищенци", но бях забравил, че автор на музиката му е тъкмо Наско.
И както покрай "Харманджии" се сетих за музиканта, който сега е на гурбет в Гърция, си спомних и за едни негови артистични изпълнения в Барселона и във френския град Троа. Бях ги описал тия негови подвизи след един наш разговор още през август 1996 г. Та реших, че и сега мога да ги изложа пред читателя под това кратко предисловие.

Пред хотел "Принсипал" в Барселона, където акордеонистът Атанас Недев е на фолклорен фестивал с харманлийския танцов състав, музиканти от дванайсет държави настройват трескаво инструменти - предстои заключителният концерт на феста. В суматохата румънци размахват лъкове на цигулки, лепят бърни по окарините. Точно в този момент Наско крадешком се приближава до тях и ей така досами ушите им изстрелва с велтмайстера си трелите на най-прочутото мамалигарско парче - "Чучулигата". Изкарва го даже по ноти отзад напред и така ги омайва северните ни съседи, че след концерта те цяла вечер висят при него в хотела и все го гледат в пръстите на ръцете. А пръстите на Наско шарят по клавишите на акордеона като пръсти на илюзионист, факир е.
Аз мога и кое да е рап парче да ти изкарам на акордеона, но да се изсвири "Чучулигата" на този инструмент е съвсем непривично и, разбира се, това си е един тест за майсторлъка на акордеониста, разказва Наско, като си спомня барселонския случай. Не че ми е коронен този номер, но, ей тъй, обичам да се кудоша с братята румънци.
На едни други техни чалгаджии им направих това показно на един фестивал в Белград и ефектът беше същият - шашнаха се. И на очите си не вярваха, и на ушите си. Освен румънска, свиря още сръбска, гръцка и малко циганска музика, но основна в репертоара ми е нашата. Вярно, слухар съм, макар да чаткам и от ноти. Но какво значение има това? Просто по-бързо схващам и разучавам мелодията, като я чуя, това е.
Как започнах ли? Ами още от малък, където чуех музика и там цъфвах - по сватби, по кръщенки. Баща ми Иван беше цигулар, но на мен това цигу-мигу не ми допадаше. Тогава той ми купи първия "Weltmeister" с 24 баса. Първият ми урок пък на този инструмент беше върху "Чушката люта, пак люта…", дето навремето я свиреше виртуозно Ибро Лолов. Не записах да уча нещо музикантско, щото по мое време училището в Котел не беше още открито. Но вече 14-15-годишен тръгнах с баща си и оркестъра му да свиря по сватби. Що се отнася до кетапа, ако питаш, преди 10 години взех първа категория за ресторантски музикант.
Наско не е изневерил на велтмайстера, само че сега той е "Велмайстер-Супита" със 120 баса, дето може с един акорд да те издуха. Докато стигна до тоя копчалък, доста път извървях, усмихва се акордеонистът. В много оркестри съм свирил, с много хореографи съм работил, но основно се задържах в читалището с ансамбъла на Атанас Николов - поне единайсет-дванайсет държави обиколих с него. Малко остана и на световното първенство по футбол в Мексико, на откриването му, да се изтъпаним със състава, ама работата не стана…
Абсолютният слухар никак не съжалява за това, както не съжалява, че двадесет и четири години е дишал праха на читалищната сцена, вместо да иде в оркестъра на Иво Папазов, на Ибряма, каквато възможност, оказва се, е имал.
Беше по времето, когато Ибряма свиреше на "Бисерската Гергана", спомня си Наско. Тогава, без аз да знам, на него ме препоръчал гъдуларят Димитър Лавчев, дето сега е в народния оркестър на националното радио. Папазов прати човек да ме заведе при него. Отидох, свирих една вечер, хареса ме и той, и другите от оркестър "Тракия" и можех да тръгна с тях. Ама аз заради семейството, заради читалището - отказах се. После стана така, че с Ибряма се надсвирвахме в Стамболово през 1986-а. Тогаз той отнесе първата награда от 2000 лв., пък ние от оркестър "Аида" с третото място се наредихме около чевермето. Втори бяха музикантите на Георги Янев с пловдивския "Орфей". Накрая всички при нас дойдоха - ядохме, пихме и вече се подсвирвахме, тъй да се каже. Как съм се озовал в оркестър "Аида" ли? Ами аз в този оркестър на Андрей Юнаков два-три пъти влизах, излизах, ама се разбра, че от мен гурбетчия не става.
Като научавам, че Наско е свирил не с кой да е, а с Ибряма, няма начин да не го питам сънува ли музика. Обаче този филм той го е гледал и се усмихва. Не само че сънувам, вика, ами се и будя да импровизирам. Върти ти се някоя темичка през деня в главата и посред нощ те вдига да я развиеш. Пък импровизацията е най-сладкото нещо в музиката. Нали ти казах, и рап, и всичко мога да изсвиря на акордеона - в музиката няма невъзможни неща... Ама и върхът не може в нея да се стигне, все си в подножието и драпаш.
Не съм съгласен, че музикант къща не храни, казва Наско, когато го питам за тая страна на занаята. Аз благодарение на акордеона и къща си направих, и кола си купих, и… карам я някак. На времето по 100-150 лв. на човек от оркестъра се падаше за свирнята на една сватба. Понякога на сватби сме свирили и в петък, и в събота, и в неделя. Сега вече отбягват да ни канят на тия тържества. И с основание донякъде. Че сега масрафът на един оркестър само за яденето и пиенето към седем-осем бона излиза. Лошото е, че в последно време сватбите взеха да ги правят дисководещите с нашите касети, изядоха ни хляба - кой ще ти гледа авторско право на сватбарски мохабет. И друго е лошо - изчезнаха сватбарските музиканти. Преди две-три години направихме сбирка в тукашния ресторант "Сибир". Четирсет чалгаджии от Харманли се събраха, ама това бяха все хора от моето поколение. Сега, като гледам, от младите я има, я няма десетина, дето се занимават с народна музика. Не се ли раждат такива, какво ли?…
На това място акордеонистът се оживява и жестикулира. И аз - като ония румънци - се вглеждам в пръстите на ръцете му. Пръстите не са толкова важни, по-важно е душата ти да отиде до тия пръсти, иначе свирнята няма да стане, казва музикантът.
И понеже става дума за душата на Наско, сещам се за още един негов прелюбопитен случай. Разправяли ми са го танцьори, на които акордеонистът е свирил по турнета в чужбина. През 1976-а танцовият състав на читалището е на фестивал във Франция. В Троа нашите излизат да играят на една стара, прогнила дървена сцена насред площада. Кой знае, може и ешафод на времето да е била (то във Франция сцена на площад какво друго може да бъде?).
Танцът е копаница - най-шибаният неравноделен такт, който равните французи могат да си въобразят в музиката. Обаче на нашите това не им стига и викат: "Наско, дай темпо!".
И Наско, който с акордеона и без това определя темпото в оркестъра, дава. Дава до дупка. Малко преди финала на тоя бесен танц подпорите на сцената се разклащат, тя тръгва назад-напред и накрая се срутва досами публиката. Но танцът вече е свършил, какво толкова. Тъкмо направо от паважа Наско и останалите могат да направят още по-нисък поклон…



Вашето мнение по темата: