ДИВ РАЗКАЗ ЗА ИВАН ВЪРЧЕЛА, ПЕХЛИВАНИНЪТ НА ПЕХЛИВАНИТЕ ОТ ТУРСКО ВРЕМЕ

Георги Николов, Харманли

Тази история ми я разказа бившият харманлийски полицай Делчо Колев. Той пък я чул от баща си, зидаря Кольо Митев от маджаровското село Ръженово.
За деветдесет години живот към сто и петдесет къщи само в Харманлийско вдигнал с двете си ръце бай Кольо, но все разправял, че не може да засенчи славата на прадядо си, пехливанина по турско Иван Върчела.
В ония смутни времена някъде между Малък Извор и Корен се намирало едно повече турско, отколкото българско село - Текето. Оттам бил коренът на Кольо Митев, там се прославил и оня негов прадядо със странното и необяснимо прозвище - Върчела. Той бил роден пехливанин, бабаит на бабаитите и все на турци налитал. Бил толкова здрав в кръста, та хората разправяли, че имал четири пръста опашка отзад - като на хищник. И хищник си бил той, къде-що се задавал панаир с борби на него и Върчела цъфвал. Изпонатръшквал съперниците си и си отивал по живо, по здраво я с агне, я с по-голямо добиче на врата.
Станало така, че турски пехливанин не можел да припари там, дето се борел нашият. Каквито и чалъми да владеел фесът, Иван излизал все по-чалъмлия. Не могли да изтраят това унизително положение агаларите, особено встрастените в пехливанлъка. Погодили някакъв иширет на Върчела и го тикнала в Диарбекир да разсъждава какво аджеба му е изяло главата. Дванайсет години гнили месата на българина в зандана, ама оная опашка не закърняла и духът му не се разкапал.
Междувременно намазаните пехливани, дето ги тръшкал по панаирите, взели да се окопитват и да си възвръщат лаврите. Таман всичко си дошло на мястото и нещо развалило работата. Някакви най-големи борби се задали в онова село Текето, организирал ги лично валията по тия места. Всичко било натаманено - и борците имперски, и рушветите, и наградите за победителите. Хубаво, ама на тия борби се явил някакъв египтянин с много дебел врат и взел да тръшка един по един даалиите, също като оня Иван, от който се били отървали.
Валията побеснял - нямало кой да отсрами империята. После нещо му хрумнало на турчина, спрял борбите и рекъл, че за финала така и така ще намери някой, който да надвие египтянина. Оня приел предизвикателството, а валията се посурнал чак в двора на султана с прошение да пуснат Иван Върчела от Диарбекир, само за борбите, дето се вика. Понеже и по-горни от валията били докачени от развоя на събитията в Текето, свалили оковите от българина и го пратили да победи в името на османлиите и аллаха.
Когато се показал пред валията с четири пръста кир по снагата и коса до пояса, оня плахо го попитал: "Можеш ли, гяур, да надвиеш?" "Мога, ефенди - отвърнал нашият, - ама точно в тоя вид не мога…" И поискал двайсет дена да се освести от тюрмата, да се очовечи и да си понамести кокалите и мускулите за борбата. Залогът бил голям, затова валията приел.
Тогаз Иван се прибрал в родната си къща. Досущ като в притчата за блудния син баща му заклал добре угоена телица и я окачил на ченгел в сайванта. Двайсет дена Върчела рязал мръвки от тая телица и ги печал кюлбастъ - демек обръщал ги често на жар. Заедно телешкото печено погълнал и стотина оки вино, та загладил косъма и замязал на себе си от младини.
На двайсет и първия ден зурни и тъпани оповестили подновяването на големия пехливанлък. Валията би курдисан на видно място, ама било видно, че и чалмата му потрепервала от напрежение.
Без да се репчи, Върчела спокойно се изправил на поляната, където египтянинът вече обикалял и приемал поздравленията на тълпата. Той само кротко погледнал фараонския потомък право в очите и, когато борбата започнала, също тъй кротко се приближил до него. Пак го погледнал. После внезапно го хванал за двете ръце, дръпнал го към себе си и го метнал като чувал на гърба си. Подобно на антична статуя замрял за миг, след туй безразлично хвърлил прекършеното тяло в краката на валията. Борбата свършила.
Турският първенец нямал думи да се израдва. Свалил сабята си и я запасал на кръста на Иван. Ихтибар му направили и всички победени от египтянина пехливани, а и чиляците от турското простолюдие.
Валията обаче не спрял дотук, ами направил така, че опростили доживотната присъда на диарбекирския заточеник и той си останал в селото. По-късно агаларят даже го направил свой доверен човек и го пратил да събира данъци от раята.
По колко и как Иван Върчела събирал турските парси Кольо зидарят не казвал. Ама и без това било ясно, че прадядо му по нещичко отчитал на турците, по нещичко опрощавал на раята и по нещичко слагал в джоба си, както си подобавало на борец още от онова време.

Вашето мнение по темите: