ПОЛК. СТ. ШОПОВ С ОРДЕНИ И МЕДАЛИ КАТО НА КОБУРГА, РАНИЕ - САМО НЕГОВИ

Топчията - все на предната линия във войните ни, от Сръбската до Европейската. Само при Одрин раняван четири пъти, при Беломорието удържа англичаните

Георги Николов, Харманли

Дванайсет рани от войните ни до Втората световна и също толкова ордени и медали имал полковникът артилерист Стефан Петров Шопов. Воинските отличия на завършилия дните си в Харманли воин или поне шест от тях били досущ като тези на неговия върховен главнокомандващ Фердинанд Кобургготски с тази разлика само, че камъните по тях не били истински, а фалшиви.*
Нищо фалшиво обаче нямало в подвизите на канонира през четирите наши войни от края на по-миналия и началото на миналия век. Нагръдните знаци на полк Шопов не били присъдени за контешки стойки по царския паркет, а за пролята кръв по многобройните фронтове, където се е сражавал.
Първия си орден, ако тогава са се давали такива, младият Шопов можел да получи още за участието си в Априлското въстание. Петнайсетгодишен, той разнася торби с патрони и храна на позициите на въстаниците на връх "Св. Петка" и на бърдото "Св. Никола" край Панагюрище. Съвсем естествено е за него - момчето си е от байрактарска жилка. Родом е от легендарното село Мечка и се явява близък родственик на самата Райна Княгиня. Точно тя след Освобождението го изпраща в кадетско училище в Санкт Петербург. След като набива крак няколко години там, българинът се прехвърля в новооткритото военно училище в София. Той е от завършилите неговия VI-випуск. От тези, който формират първия команден състав на младата българска армия и печелят за нея и България непомръкваща слава.
Не след дълго от учебния плац в столицата Шопов е изстрелян като ротен командир в Сръбско-Българската война. Там за сраженията при Кула получава първата си рана и първия орден за нея.
Между канонадите на Сръбската и Балканската войни младият офицер сколасва и да се ожени. Взема не коя да е, а щерката на големия възрожденец от Харманли и съратник на Стефан Стамболов - Дялко Милковски. Не се задържа много-много при именития си тъст обаче, воинският дълг е на по-предна линия.
През Балканската война е назначен за заместник командир по техническата част на артилерията на Втора армия, която под командването на ген. Никола Иванов влиза в историята с щурмуването на Одрин. Докато тогава немските специалисти успокояват коменданта на обсадения град Шукри паша, че с двадесет и шестте си форта и двеста и десетте си крепостни оръдия Одрин на теория е непревземаем, полк Шопов се заема да провери как ще е на практика. Снове от батарея на батарея и наглежда оръдията, като не пропуска от време на време да праща лично по някой снаряд в укрепения град. Обезпечени от него с боеприпаси и всичко останало обсадните батареи на Втора армия в 13,00 часа на 11 март откриват унищожителен огън по Одрин, за да могат на другия ден сутринта да се вдигнат Родопският и Шипченският пехотен полк, да се вдигнат с оня ужасяващ врага възглас "На нож!", спечелил на българските воини не само битка след битка, но и прозвището "хуните на Балканите". Така става и при Одрин - когато вече довършват ръкопашно фортовете Айджийолу и Айвазбаба, щурмуващите виждат, че артилерията на полк Шопов доста ги е улеснила. Сред руините, оставени от нея, на 13 март сутринта българските войски влизат в крепостта. Докато Шукри паша предава сабята си на българските офицери, полковникът се сдобива отнякъде с ятаган, достоен трофей от Одрин и Одринската епопея.
Следващата война на артилериста е и следваща за България - Междусъюзническата от 1913-1914-та. В нея той воюва вече като помощник началник на Втора армия, разположена този път в Кресненската долина. И ако при Одрин са го ранили на четири места, тук раните му са по-малко, но пак от предната огнева линия.
Така от война на война - все наши, все съдбоносни за България - полковникът стига и до световната касапница. В Европейската /Първата световна война/ харманлийският зет се издига до началник на артилерията на левия Беломорски участък. Срещу позициите на нашите в Бяло море тогава са разположени английските бойни кораби, обстрелващи често брега. Но под командването на полк Шопов батареите не отстъпват, пращат и те по някой снаряд в морето, макар да са въоръжени с малокалибрени круповски оръдия. И на този фронт канонирът не остава без подвиг, без рана и орден, който за удържането на Беломорието вече е железен кръст за храброст от германските ни съюзници в Европейската.
Към чисто бойните заслуги на полк. Шопов трябва да се прибавят и някои негови открития, облекчаващи изненадващо суровия воински живот. Така например от фронт на фронт топовникът се научава да яде само плесенясал хляб и така на практика открива пеницилина - за себе си и за родното военно знахарство. И друго поназнайва на фронта артилерийският командир - да пие чая само без захар като най-добро средство за задоволяване на жаждата, особено войнишката. Това и други подобни работи топчията препоръчвал горещо на фронтовите си другари, та им спестявал здравословните кахъри, не и бойните…
Тези естественически увлечения на полковника още по-естествено и пълно се проявяват, когато той, вече о. з. ветеран и герой от войните, се задържа за по-дълго в Харманли. Започва да се занимава с овощарство и ботаника и то дотолкова успешно, че по разни природонаучни списанийца от онова време започват съвсем сериозно да споменават приноса му в тая наука и практика. Пенсионерът Шопов всъщност създава в Харманли и нещо като първа ботаническа градина, която нарича на името на тъста си "Милковската градина". Там, сред отглежданите от него растения, прекарва и остатъка от живота си до 1943-та, когато внезапно умира в един ден със зет си д-р Найден Чернев. Оня, който набива Хитлер в една мюнхенска бирария. Но тази история вече е разказана.

* /Бел. а./ С тези на Фердинанд ордените и медалите на полк. Шопов от войните най-подробно е сравнявал внукът му Стефан Чернев. Той за разлика от внука на Кобурга обаче няма намерение да продава реликвите, а да ги завещае на историческия музей в града.

Еднакво безумна с водата

Михаил Тошев, Харманли

Разглеждам Мими Михайлова, лъчезарна и песенна, събрала в стиховете си земя и небе, с пролетни цветове и есенни багри. В основа и вътък втъкава кенари, цветно словесен живота тъче.
За нея поетът Иван Николов споделя: "Меко, деликатно и ненатрапчиво Мими Михайлова ни доверява сладостите и горчивините на своето женско битие.

Бяла череша, бяла надежда!
С бели ръкави, двете жени
Хромел въртят, мелят живота:
С пръсти го пипат, с поглед се питат....
Тръскат полите си двете ведно-
нито за посев, ни за брашно.

И ще продължи: "Тя пише по женски непосредствено - с драматични или лукави нотки, - но винаги сериозно."
Писателят Иван Енчев ще каже: "Пролетният устрем на цъфтежа около нея я прави още по-ведра и зряла. Наред с неколкократното повторение на мотиви за пътуване и движение в пространството и времето, тя се прекланя и пред неповторимостта на водата - изворът на вечния живот.

Пъргаво утро, босо затичано.
В стомна жътварска, извор налива.
Денят за нея е ведър и слънчев, преливащ от радост и песен. Денят е шарена черга,
по която от сутрин до вечер играят деца:
Слънце изгря в алено стръкче,
грейна денят,
като на покрив хвърлено зъбче.

Стиховете й са игриви, закачливи като пролетни звънчета, като пролетен ручей:
От слънчеви гнезда, запяват птици и цветя
и детските очи, захласнати по детски, откриват чудеса.

Поетът Тодор Биков ще допълни и двамата: - Тя пее, пише, рисува живота с цветовете на небесната дъга."
Денят е озарен от слънце и радостни надежди и тя отправя своето послание на влюбена: До утре, с красивото събуждане.
И пак на път и по пътя себе си открива. По пътя сбира радост и надежди, цъфтеж и благодат. Странницата радва се на волността.
Позната и близка, чужда и далечна за други, тя е сред нас. Крачи с мислите на едро, на крачка пред себе си върви.

Вашето мнение по темата: