РУСИ ЦИМЕНТА - ЛЕГЕНДА ОТ ФУТБОЛНИТЕ ТЕРЕНИ И ОТ ЧЕРНОМОРСКИТЕ ПЛАЖОВЕ

В Димитровград младият футболист рита на малки вратички с Пенчо Кубадински. На петдесет години, с изваяно от арматуристкия занаят тяло покорява източноберлинска журналистка на Слънчев бряг.

Георги Николов, Харманли

Руси Цимента, който освен герой на очерка, ми се пада и калеко, отдавна не е сред живите. В последните си харманлийски години живееше със спомените си. Разправяше за спортния си живот - футбола, за подвизите си по морето.
Той бе рядка птица - гларус, но на петдесет години, та чак до новършване на шестдесетата. Бе имал смелостта обаче да го направи, да се запилее по романтичните места на Черноморието, а леля ми Сийка, сега трябва да й се признае, прояви търпението да го остави да се нахайлазува, докато не се кротне отново при нея в схлупената им къщурка на улица "Гробарска", после - "Васил Димов", а сега улица "Стоян поп Чолака".
Мнозина от приятелите му в Харманли си го спомнят като страстен тотоджия, той дори спечели веднъж някаква по-голяма печалба, но не спастри нищо от нея. Спастри само спомени, които веднъж, в началото на кореспондентството ми за в. "Новинар юг", сподели с мен, племенника журналист. Така се роди и този очерк, писан преди време, който сега публикувам като възпоминание за Руси Цимента.
Да се тешиш със спомени е банално. Но когато нямаш нищо друго, почваш дори да ги картотекираш с илюзията, че твоите спомени са много важни, че са животът ти - целият. Подреждаш ги внимателно, даже ги подправяш, докато веднъж не се объркат и кажеш с горчивина, както казва Руси Лазаров - Цимента: "Живях в царска България, в комунистическата, но това сега е краят на света…"
А иначе хронологически началото за Руси е Комсомолът и футболът. Почва да рита топка още в родното Драгойново, Първомайско. Селският тим се казва "Торпедо", а футболистът с № 9 - Цимента, понеже е як и непревзимаем като бункер. Точно такъв го вижда и Комсомолът и го набелязва за бригадир в Прохода на републиката.Хаинбоаз все пак му се разминава на Руси, но за компенсация през 1946-а го прашат да троши камъни по трасето Чепино - Доспат.
После идва казармата на 10-ти пехотен граничен полк в Кърджали и здравият момък най-неочаквано за него самия се проявява като интернационалист. По негласни заповеди на командването той трябва да снабдява с оръжие и муниции гръцките партизани на генерал Маркос, които тогава щъкат из горите край границата. Към края на службата редникът е назначен за артелчик и тъкмо тогава изживява първото си по-крупно разочарование от комунизма. "Бяха купонни времена, а на щабните офицери трябваше винаги да раздавам и по нещо отгоре, като че ли те имаха по две дебели черва и по две гърла. Тогава разбрах, че тоя комунизъм е за едни, ама за други не е", изрича твърдо Цимента.
"С моята трудова биография логично бе да попадна в Димитровград, където се наливаха основите", продължава Руси. "Не отидох обаче на скелите, ами се записах в първите шлосерски курсове на комбината. Тогава при нас се отбиваше лично Пенчо Кубадински да поритаме с него на малки вратички, имах се с бай Пенчо. После веднъж през 1987-а, когато той вече оглавяваше ОФ-то, го потърсих за лична услуга, ама ми казаха, че другарят Кубадински бил много зает и нямал време за мен. Нейсе, той бе хубав човек и има главна заслуга за създаването на спорта в Димитровград."
През 1952-а Руси се задомява с харманлийка, ама домът им е един камион покъщнина, с който обикалят из цялата страна. Спират за малко в няколко фабрики в Габрово и Кричим, но не урадисват на свястна работа и накрая се завръщат в Харманли. В града на жена си Руси напълно оправдава прякора си - Цимента - и става арматурист."Занаята купих от един белогвардейски емигрант в Харманли, който бе сменил сабята с арматуристките клещи, за да си изкарва хляба, разказва Цимента. "Двайсет години огъвах железата, направил съм арматурата най-малко на стотина къщи и на повечето обществени сгради в града, ама не прокопсах. Работех и на частно, но по едно време ми лепнаха такъв данък, че се отказах."
Докато е арматурист обаче, Руси използва най-рационално професията да потренирва по съвместителство културизъм.Шварценегер още го няма тогава, нито някъкъв бодибилдинг, нито зали за него в градчето. Има само едни очукани гирички, пудовки и ония арматурни железа за огъване с голи ръце. Но го има и оня италиански каяк Стив Ривс от филма "Троянската война", от времето на Робертино Лорети. Той, Стив Ривс, става идолът на Руси и според него Арни още не можел да го засенчи, понеже Арни, видите ли, имал силиконови подплънки в бицепсите, пък каякът Ривс, няма съмнение, си бил абсолютно натурален не само за онова време. Заниманията с културизъм, макар и по този примитивен начин, правят Цимента още повече цимент, още по-твърд и тогава на него някак си закономерно му щуква идеята да демонстрира мускулите си по плажовете на Черноморието, един вид да се реализира…
Така на петдесет лазарника, но с изваяно като на младенец тяло, Руси Лазаров зарязва решително оня "жизн" в Харманли и заминава да види как е "лайфа" на морето. "Добре, че го направих, иначе нищо нямаше да разбера от живота", споделя Цимента. " На Слънчев бряг бачках като общо работник в два ресторанта - най-напред в "Созопол", после в "Лазур". Помагах в ресторанските кухни до обяд, след това вече ме зовяха дюните и германките. Последните страшно си падаха по краката ми, които не бяха силиконови. Жонглирах с топка и ходех на ръце по плажа, добре се разписвах и вечер по дансингите. С тия дадености и умения нямаше как да не стана гларус. Чужденките се огъваха в ръцете ми като ония арматурни железа, но аз не злоупотребявах с чужденките, ами поддържах сантимента колкото се може по-дълго. Не беше елементарно сваляне, бяха истински романси. Най-голямото ми завоевание беше една източноберлинска журналистка, Ани. О, Ани!… След като я покорих, три години редовно си кореспондирах с нея. Покани ме в ГДР-то, тъкмо се беше и развела с мъжа си, някакъв судански негър, и мреше за мен, но мен точно тогава здраво ме натисна носталгията по Харманли. Не издържах - върнах се за малко в града, постоях, после пък се обади носталгията по дюните и драснах към тях. Така цели дванайсет години, докато меракът и бицепсите ми поувяхнаха..."
През 1981-а тихото пристанище в Харманли окончателно приютява Цимента. За да изкарва прехраната си, той отново захваща арматурата, но не му спори. От футбола му остава играта на тото, от гларусуването - два немско-български разговорника, подарени му от същата оная Ани, източноберлинчанката.
"Нищо не спастрих, ей така, каквото изкарвах го изяждах на месеца, но съм се трудил честно. То май затова останах с една мизерна пенсийка и порутена къща. Добре, че жена ми е все още заедно с мен, деца нямам. Сега си мисля, че Комсомолът по едно време щеше да ме изправи на крака, но аз можех да лъжа само чехкините и германките по морето, не и народа", размеква се накрая Цимента.

"Царицата на Чардаша" плени харманлийски ученици

Татяна Михайлова, Стара Загора

И тази година учителката по музика в училище "Иван Вазов" Харманли Калина Карапеткова спази традицията и заведе на оперета 45 ученика от основното училище в града ни в Стара Загора.
Музикалното произведение на великия унгарски композитор е включено в учебното съдържание по музика в седми клас и каква по-добра форма на онагледяването му от живото представление, и то качествено.
Макар че този музикален жанр не е сред предпочитаните от подрастващото поколение, учениците, между които имаше деца от 5-8 клас, всички те гледаха с интерес представлението. Направиха им голямо впечатление богато декорираната сцена, пъстрите сценични костюми, майсторското изпълнение и красивите гласове на певците. И не на последно място те се впечатлиха много от добре отоплената зала (нали залата в нашето читалище е студена като хладилна камера).
След края на оперетата децата сърдечно аплодираха певците и музикантите, които от своя страна също им благодариха. Похвала получиха учениците и от служителите на операта, които много се впечатлиха от високата им култура по време на представлението и поръчаха на учителката им г-жа Карапеткова да ги поздрави.

Вашето мнение по темата: