ДИМЧО ГЕОРГИЕВ - ШАРЖИСТ, АКТЬОР И ЗОГРАФ - СМЯТА ЗА НАЙ-ДОБРОТО СИ ТВОРЕНИЕ СВОЯ СИН

Родител на известния художник Георги Георгиев, и бащата не пада по-долу от сина. Докато даскалува, зографисва 100 икони, надрасква със замах и около 200 шаржа във вестника за рубриката "Строители на капитализма в Харманли"

Георги Николов, Харманли

Димчо Георгиев е известен повече като баща на прославилия се национално Георги Георгиев - художникът, който влезе в българския "Гинес", рисувайки едновременно с две ръце и крак. И ако след това коронно изпълнение синът триумфира и в "Шоуто на Слави", и по страниците на куп централни вестници, то бащата като негов първи учител и наставник, също заслужава своите 15 минути слава. Той също има своите творчески постижение и то не само в областта на живописта, но и в певческото, и театралното изкуство.
Мнозина си спомнят премиерата на "Криворазбраната цивилизация" през май 2003 г. на сцената на читалище "Дружба". Постановка, реализирана блестящо от театрална трупа учители на ОУ "Иван Вазов". В даскалския мюзикъл, направен по телевизионния му първообраз, Димчо игра ролята на мосю Магавриди - роля, изпълнена в ТВ-спектакъла от самия Калоянчев. Учителят по трудово обучение и изобразително изкуство обаче се справи с образа не по-зле от актьора ас, при това пя партиите си със собствен глас, макар и на плейбек. Бе истинско удоволствие да се наблюдава Димчовото превъплъщение на сцената в стил "Българан е галант".
Сега учителят разкрива, че певческата му и артистична дарба идват от майка му. Тя не само пеела талантливо народни песни, но и умеела виртуозно подсвикването с уста. По свирукането разпознават и Димчо през междучасията в школото, но освен свирчо той си е и почти завършен тенор. Като такъв се изявява няколко години в хор "Славей" на читалището, но после се отказва и сега само рисува и "посвирква си даже".
В пеенето и театъра може да е аматьор, но в изобразителните жанрове е абсолютен професионалист. Не само защото е завършил живопис и трудово обучение в полувисшия институт в Дупница, където влиза с най-висок бал, без при това да се е готвил специално за приемните изпити. С каквото и да се е захващал - интарзия, зография, шарж - така е изпипвал нещата, че да предизвиква единствено възхищение с майсторлъка си.
И тия му сръчности не са паднали ей тъй от небето, и те си имат своите фамилни корени. Дядо му Димо Пиличев на времето си е нещо като Сали Яшар на село Българин - майстор на писани каруци и на още много занаяти - от дюлгерството до касаплъка. А един Димчов чичо от същото това харманлийско село - Господин Пиличев, рисувайки от малък, след време става един от най-търсените портретисти в страната. Преселва се в Перник и оттам го пазарят за портрети на видни българи от министерствата в София, търсят то и за пана, мозайки. Димчо даже е открил чичова си картина в един учебник за 6-ти клас. Та крушката си има опашка. Баща му също не е изключение от надарения род. Бащата на художника, Георги Димов Желязков, навремето се подвизава в Харманли като мотоциклетен състезател. Като старшина в харманлийския кашишки полк, когато го имаше, старшина Желязков пък е майстор на военната работилница, та какво ли не излиза там изпод сръчните му ръце.
С тоя наследствен ген, няма накъде, Димчо Георгиев се посвещава без остатък на творчеството, не само като автор, но и като преподавател. След Дупница даскалува три години в основното училище в село Поляново, оттам се прехвърля в харманлийската прогимназия, където вече 28 лета е "мастърът" по изобразително и трудово.
Но, докато учи децата на драски и шарки, не престава да твори и за себе си. В един период преди 10-ина години се захваща сериозно с иконопис. Зографисва близо 100 икони, 20 от тях успява да продаде на чуждестранни туристи още в началото на Рафе-Клинчевския си период, но останалите не намират така лесно пазар и той лека-полека се отказва и от това си увлечение. Преди това обаче сътворява своите шедьоври - "Мадоната с младенеца" и "Христос с 25-те светии". Мадоната продава почти на безценица в подлеза на ЦУМ в столицата, не толкова за да спечели, колкото да се увери, че неговите икони са далеч по-изпипани и добри от ментетата на софийските зографи. Въпреки тази констатация, е скромен. Казва, че няма претенции за авторство на зографиите, работите му са просто съвършени копия на известни оригинали, но и като такива имат не малка стойност. За Димчо тя се измерва и с каторжния труд при изписването им. Твърди, че над голямата Рилска икона си е играл повече от три месеца, над Мадоната - също толкова време. "Очите си избодох, ако не съм се простил поне с 15 процента от зрението си при изографисването на тия икони, здраве му кажи", казва Димчо. Бамбашка било играчката със състаряването на светите ликове и сюжети - грундирането, асфалт-лакът, по-оригиналната дървения - всичко да е като истинско, да няма чат-пат и готово, все пак макар и репродукции, това са божии работи.
Шаржа - другия голям майсторлък на Димчо, той усвоява като на шега, ей тъй, докато гостува край морето на художника портретист Чавдар Перчемлиев. Докато се шляе покрай него, наблюдава как карикатурстват останалите колеги. Опитва и той, колко му е, и установява, че карикатурата, шаржирането му се отдават не по-малко от иконописта. Така още от първите броеве на в. "Харманлийски новини" се наема да води шаржовата му рубрика "Строители на капитализма в Харманли". Изпод писеца му излизат по карикатурному, но всъщност много точно уловени, образите на редица изтъкнати личности на града. Това впрочем се видя и на уредената изложба с тия негови работи, където повечето прототипи, даже прототипове, почетени от вниманието на художника, не само се познаха, разсмяха, но се и откупиха тъкмо в този си вид.
Близо 200 са нахвърляните с щедра ръка от Димчо дружески шаржове, но сред тях, както признава, се намират и такива, сътворени от сина му. И тук му е мястото да напишем, че той смята сина си за най-доброто свое творение - бащиното продължение; ученикът, който надминава учителя си.
Започва до го обучава по рисуване, още докато Георги е на една годинка. Малкият изпонадрасква по 100-на листа за час с химикалка и още тогава се вижда, че драсканиците не са току-тъй, че зад тях прозира смисъл, талант. После идва Художествената академия в София, завършването й, дори едно предложение за аспирантура. Но Георги Георгиев, освен дарбата на баща си, е наследил и неговата прямота и ексцентричност. Намира академичните светила в изобразителното изкуство за, меко казано, конвенционални, и тръгва по собствени творчески пътища. Открива своите истини за изкуството, както ги е откривал бащата, но има и своите по-добри шансове за реализация и не ги изпуска. Това със синхронното рисуване с две ръце и крак за "Гинес"-а може да изглежда рекламен трик, но си е умение и талант, които могат да проправят път на художника в комерческото, но защо не и в голямото изкуство - така се пробива днес и Георги Георгиев го знае има хъса да го направи.
Иначе, както казва бащата, двамата са по-скоро като братя. Но Димчо си мисли, че Георги е негов образ и подобие, неговото копие. И няма нищо против, разбира се, то да е по-вярно и по-добро от оригинала - стават и такива работи в живописта.

Вашето мнение по темата: