ВОЛЕЙБОЛНАТА МРЕЖА СТАНА БЕРЛИНСКА СТЕНА ЗА ТРЕНЬОРА И УЧИТЕЛА ДИМИТЪР ЯНЧЕВ

Под негово ръководство харманлийският волейбол и въобще харманлийският спорт бележи най-големия си успех - през 1966 г. Воденият от треньора отбор - девойки става републикански шампион в "А" група. От школата на Янчев излизат плеяда национални състезатели, прославящи родния волейбол и зад граница.

Георги Николов, Харманли

"Както я разбирам, философията на тая игра е в мрежата и в правото само на три удара от едната и от другата от другата й страна. Във волейбола с топката не можеш да дриблираш, да я задържаш. Мрежата пък те разделя кавалерски от противника и няма как да се оправдаеш, че някой те бил настъпил, блъснал, извадил от строя", казва Димитър Янчев. "Парадоксът е, че волейболът едновременно е най-колективната и най-индивидуалната игра - всичко идва от мрежата…"
Не случайно бившият треньор и учител по физкултура, сега вече от доста време пенсионер, е прибрал от гимназиалните анали една инвентарна книга "Телесно възпитание" още от 1934-та година, в която прилежно и краснописно е отбелязано, че първата волейболна мрежа в Харманли е закупена на 16-ти май същата година. По това време играта в града донасят по-окомуш харманлийчета, учещи тогава в "Роберт колеж" в Истамбул, в търговската гимназия в Пловдив и в реалната в Хасково. Няма шамот, тартан и тем подобни настилки, няма още сгурия даже - играе се направа на земята, белят се колене и лакти, едни гуменки се скъсват за три-четири гейма, но ентусиазмът, пионерският ентусиазъм, си остава непокътнат. Към него Янчев се присъединява малко по-късно - в края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век. И в тези по-напреднали години все още се играе по същия примитивен начин, но запалено и сърцато. Спортната страст, вкусът на победата така ще обземат младежа, че ще определят целия му по-нататъшен път, а с него и харманлийският волейболисти ще преживеят единствените си и невъзвратими, за жалост, звездни мигове.
"Записахме се във ВИФ заедно с приятеля ми Атанас Николов през 1950-та. Аз на третата година от следването започнах да специализирам едновременно волейбол и лека атлетика.Честно казано, царицата на спортовете по ме влечеше тогава. Бях изчел в институтската библиотека всичката налична литература по десетобоя например. Теоретично волейболът не беше на кой знае какво ниво в ония години.Даже, когато ми предложиха дипломна работа на тема "Забиване", си казах, че то има два вида забиване - по правата и по диагонала, какво толкова да му пиша. Но за всеки случай придобих и двете специалности и през 1956-та започнах работа като учител в харманлийската гимназия."
Янчев заварва в Харманли едно волейболно отборче от девойки, тренирано от Гочо Марков и заело от републиканското първенство през същата година в Перник едва последното 12-то място. Въпреки лекоатлетическите си пристрастия младият вифаджия поема секцията по болейбол и баскетбол в гимназията, които де факто тогава представляват и харманлийското физкултурно дружество. Само година по-късно волейболистките на Янчев на първия спортен фестивал на средношколската младеж в Русе ще се класират вече 5-ти, като пуснат пред себе си само софийските тимове, а всички провинциални оставят зад гърба си. От този момент нататък възходът на харманлийския волейбол ще бъде свързан все с името на Димитър Янчев.
"Исках тогава просто да докажа, че имам необходимите теоретични знания и мога да ги впрегна в играта за победа. Треньорският ми секрет беше простичък, но ефикасен. Залагах на индивидуалната подготовка на състезателките и страшно държах на прецизното усвояване на всички техники в играта - поемането на топката, сигурното и отиграване, забиването, блока… В продължение на години изработих и множество тренажорни уреди, които ме улесняваха в тренировките. Сред тях има топка на ластик за подаване с две ръце отгоре и една такава на лагер за усъвършенстване на движението. Измислих и катапултираща машина за вдигане на топките. Патенти за тези изобретения нямам, защото тогава тази дума беше непозната. Но уредите ми идваха ги гледат треньори от цялата страна, пробваха ги, цъкаха с език и после току-виж приспособленията се появяваха и в техните тренировъчни зали. Аз и днес съм убеден, че моите тренажори могат успешно да се използват и сега в началното обучение по волейбол - за правилното усвояване на различните елементи на играта или за отстраняване на грешки при нея."
"Въпреки амбициите и хъса, това обаче съвсем не беше някаква волейболна идилия, срещахме и много трудности", спомня си треньорът. "Отначало нямахме покрита зала и тренирахме само полугодишно. Тренировки през зимата започнахме едва през 1962-а, когато бе открит физкултурния салон на гимназията. Но това бе една заличка с размери осем на шест и три и половина метра висока - постоянно чупехме прозорците, топката се удряше в тавана, съблекалните не ни устройваха, но всичко това компенсирахме с неистовото желание да дръпнем напред."
А това даже става по-рано, отколкото Янчев и момичетата му предполагат. През 1958-а на републиканското първенство в Пловдив отборът на девойките от Харманли става 10-ти, а юношите се класират на 9-то място. /Сред тях тогава е и оня Стойчо Крайчев, който по-късно ще стане световен шампион от първенството в София./На първата републиканска спартакиада следващата година харманлийските волейболисти са вече 4-ти и пред тях са само утвърдените "Левски", "Славия", "Спартак"; но ще дойде и техния ред да гледат гърба на провинциалистките. Под неудържимия им напор започват един сред друг да падат волейболните бастиони в страната. Харманли започва да се слави като страшилището във волейболните среди. Когато състезателите на Янчев излизат на игрището, останалите се посбутват и мълвят:"Ето тия са от Харманли!"
Но по пътя към волейболния Олимп мрежата започва да се изпречва пред Янчев и в не толкова благородния си смисъл. Ревниви към успехите му волейболни деятели го потупват по рамото, но при възможност не пропускат и да го препънат. На квалификации за републиканското в Елхово през 1964-та харманлийки играят с отбора на домакините финалния мач. "Беше голям цирк", спомня си срещата Янчев."При два на два гейма и наш превес през третия съдиите прекъснаха срещата, елховчанки истерично плачеха и всички ги успокояваха. Започнаха да поливат игрището - за печелене на време. В края на краищата го взеха тоя хиллетчийски гейм, но моралните, пък и действителните, победители си бяхме ние. Даже тогава съюзният треньор Коста Шопов се ската някъде да не гледа резила. Имал съм случаи, когато водех на първенствата двата отбора - и мъжкия, и женския. Молел съм се така да нагласят срещите, че по време на играта да мога да бъда и с момчетата, и с момичетата, обаче не ставаше. Нарочно сякаш подреждаха нещата така, че единият от двата отбора да излиза на игрището все без мен. Да не говоря за грешни съдийски отсъждания и много други по-дребни номера", махва с ръка Янчев.
Има един любопитен епизод от неговата спортна кариера, който разкрива още една страна от треньорското му верую - да вдъхнеш кураж на състезателите си при всякакви обстоятелства. След елховското нагласено поражение той хвърля девойчетата в още по-голям огън, за да им избие комплексите от загубата.

Продължава в следващия брой

Вашето мнение по темата: