ВОЛЕЙБОЛНАТА МРЕЖА СТАНА БЕРЛИНСКА СТЕНА ЗА ТРЕНЬОРА И УЧИТЕЛЯ Д. ЯНЧЕВ - 2 ЧАСТ

Под негово ръководство харманлийският волейбол и въобще харманлийският спорт бележи най-големия си успех - през 1966 г. Воденият от треньора отбор - девойки става републикански шампион в "А" група. От школата на Янчев излизат плеяда национални състезатели, прославящи родния волейбол и зад граница.

Георги Николов

продължава от миналия брой
С отбор предимно от деветокласнички харманлийските волейболистки се пробват сред жените от "А"-професионална група на турнир в София за влизане в елита. "Беше куриозен мач, преди него моите се премериха със славистките и се оказа, че са кажи-речи до кръста им", разказва треньорът. "Още в началото на мача Марлиз Димчева ни заби такава топка, че нашите настръхнаха: "Другарю, ама как ще играем с тия?!", ревнаха в почивката. Спокойно, им викам, и те шорти носят, ще играете. Е, пък и славистките разбраха за какво става дума и заиграха по-кротичко. Загубихме този мач с 0: 3, но кураж им дойде на момичетата, а на мен това ми беше целта."
В друг случай треньорът показва другото си лице, защото волейболът не е игра на шикалки, както в един момент са се мъчили да го убедят възпитаничките му. " На квалификации във Велико Търново в първия мач паднахме с 0:3 от "Левски". За да изчистя неприятните преживявания, на другия ден уредих среща с отбора на домакините, но моите и с тях играха много отпуснато, буквално се лигавеха, пък решителните мачове предстояха. Тогава ги наказах с 500 обиколки на игрището и с по 1000 отскока. Не вечерях с тях и на сутринта ги пуснах сами да вървят на стадиона. Същия ден победихме "Спартак" - Варна, въпреки че първият гейм се закучи и бедрата ми бяха посинели от тюхкания и халосвания."
Впрочем тъкмо на тези квалификации във Велико Търново харманлийските волейболистки влизат в лелеяната "А"група, след като преди това са завоювали първото място в "Б" групата на страната. Но пълният триумф е през 1966-та и това трябва да се помни не само не само от спортната общественост на града, но от обществеността въобще. През паметната 1966-та година републиканското първенство по волейбол се провежда в Харманли, което вече само по себе си е признание за заслугите на харманлийските състезатели в развитието на играта. Но на момичета на Янчев това не им стига, ами се навиват да вземат шампионската титла. И го правят. Градът ликува, нашите са оставили след себе си колосите от "Левски" - София, "Марица" - Пловдив и други велики волейболни сили. На същото първенство мъжкият отбор на града на Белоногата пък заема третото място и бронзовите медали. Разрушени са митове, за да се появи на бял свят легендата за харманлийския волейбол.
Но и преносното значение на мрежата отново е пуснато в ход. Един по един състезателите на Янчев започват да ги улавят в мрежите си по-големите отбори, защото такива са правилата на играта около играта. Румяна Ангелова например отива в "Арда" - Кърджали, за да вкара и този отбор в "А" група, после заиграва и за "Академик" - София. Поне десетина са националните състезатели, излезли от школата на Димитър Янчев. Сред тях има имена, известни на всички фенове на волейбола - споменатият вече Стойчо Крайчев, Иван Иванов, Катя Колева - Марашлиева, Иванка Абаджиева, Русанка Стоева, Стратия Дончев, Петър Колев, Маргарита Милева, Живко Марков все заслужили и майстори на спорта, някои от които дълги години правят волейбола и в чужбина.
На тамадата на волейбола в Харманли обаче му е писано да си остане в града. И да работи срещу 40 лева хонорар за благото на любимата игра, но любителски, докато би могъл и професионално. Да получава символични награди за призови места и все да не може да преодолее мрежата… "Така беше. Когато влязохме в "А" група с отбора, получих за награда едно спортно сакче", усмихва се треньорът. " Но най-голям майтап беше преди това, когато за друго второ място на турнир ми връчиха "Мъртви души" от Гоголя с приветствен надпис, при положение, че аз тая книга я бях чел, а моите души в отбора съвсем не бяха мъртви."
Иначе, няма спор, физкултурникът има своите шансове. Да го вземат за треньор си правят устата от "Черно море" - Варна, Берое - Стара Загора, "Марица" - Пловдив. От "Миньор" - Перник той веднъж получава писмо с любезното приглашение да заповяда в "гнездото на волейбола в България". Дори дочува шушукания, че го гласят и за Левски. По този повод Иван Иванов, вече утвърден играч на ЦСКА, се изтърва пред съиграчите си: "Край - повече победа над "Левски" няма да видим", вайка се Иванов. Под тия топки обаче Янчев се навежда като за аут, пък те се оказват добри.
Най-големият му пропуск обаче е през 1967-а, скоро след шампионската титла в Харманли. "Тогава бяхме поканени да играем на международен турнир в Епине Сюр Сен, едно предградие на Париж", връща топката назад Янчев. "Отидох там не с момичетата, а само с момчетата, защото такива бяха условията на турнира, но и с тях се справихме блестящо. За 24 часа изиграхме цели 6 мача, последният беше в два часа след полунощ, но разбихме всички - французи, белгийци, англичани, зпадногерманци. Грабнахме турнирната купа, която после спортни чиновници я разнасяха из Хасково, та се загуби някъде. Тогава при мен дойде една преподавателка от някакъв спортен институт във Франкфурт на Майн да ме кани на работа там. Изобщо не си направих илюзията, че това може да стане, след като я имаше онази колосална и непреодолима мрежа - Берлинската стена. Пък и тогава български треньор по волейбол имаше само в ГДР, едва ли аз щях да бъда първият в другата Германия, но кой знае?…"
Чак до 1974-та харманлийските волейболисти играят на финали в страната, но нещата не са като през шампионската 1966-а. А и атмосферата в спортното дружество е отровена, с успехите си Янчев е обезсмислил работата на останалите треньори - все той, все неговите състезатели… Останалото са си чисто нашенски въртели и номера най-добрият да се откаже. Така и става, но с неговото оттегляне от треньорството забвение спохожда и харманлийския волейбол. Топката е отбита в половината на спортните администратори, но те не знаят какво да правят с нея. Така с годините лека-полека волейболът, най-силният някога харманлийски спорт, остава да се играе комай само по училищата при положение, че е печелил не една битка на национален терен.
Янчев винаги е отстоявал позициите и малко иронично, но много точно ги илюстрира със случай от треньорската си опит. "Ами някъде през 60-те години при мен в отбора дойде едно момче от Изворово, Руси Шопов. По това време всички топки във волейбола се вземаха с влизане отдолу, но с две ръце отгоре - доста усукано движение, няма що. Та веднъж този Руси, при това много мъчно положение, изпусна важна топка в някакъв мач и аз му се скарах, макар и с половин уста. " Ами какво да направя бе, другарю, не можах да курдисам снагата", отговори ми изворовецът. Простих му, разбира се, но години след това разбрах, че Руси Шопов доста добре курдисал снага и станал дипломат в Албания. Аз това обаче никога не можах да го направя и си останах под мрежата."
С отбор предимно от деветокласнички харманлийските волейболистки се пробват сред жените от "А"-професионална група на турнир в София за влизане в елита. "Беше куриозен мач, преди него моите се премериха със славистките и се оказа, че са кажи-речи до кръста им", разказва треньорът. "Още в началото на мача Марлиз Димчева ни заби такава топка, че нашите настръхнаха: "Другарю, ама как ще играем с тия?!", ревнаха в почивката. Спокойно, им викам, и те шорти носят, ще играете. Е, пък и славистките разбраха за какво става дума и заиграха по-кротичко. Загубихме този мач с 0: 3, но кураж им дойде на момичетата, а на мен това ми беше целта."
В друг случай треньорът показва другото си лице, защото волейболът не е игра на шикалки, както в един момент са се мъчили да го убедят възпитаничките му. " На квалификации във Велико Търново в първия мач паднахме с 0:3 от "Левски". За да изчистя неприятните преживявания, на другия ден уредих среща с отбора на домакините, но моите и с тях играха много отпуснато, буквално се лигавеха, пък решителните мачове предстояха. Тогава ги наказах с 500 обиколки на игрището и с по 1000 отскока. Не вечерях с тях и на сутринта ги пуснах сами да вървят на стадиона. Същия ден победихме "Спартак" - Варна, въпреки че първият гейм се закучи и бедрата ми бяха посинели от тюхкания и халосвания."

край

Вашето мнение по темата: