ХАРМАНЛИ И НЕГОВИТЕ СВЕЩЕНИ МЕСТА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ХОРЕОГРАФА

Отпечатваме есето по повод честването на 60-тата годишнина на фолклорното танцовото изкуство на Харманли и 75-тата годишнина на неговия дойаен, заслужилият деятел на културата Атанас Николов. Журналният вариант на текста е част от подготвяния от хореографа алманах, посветен на сценичните изяви на харманлийските танцови колективи от създаването на първия през 1948 г. до днешните в НЧ "Дружба". Авторът се надява алманахът да излезе и в чест на 500-та годишнина от основаването на Харманли, който освен като града на Белоногата, през 70-те и 80-те години на миналия век се е славел и като града на танците.

От Атанас Николов
Харманли

За Харманли са писали много хора: краеведи, пътешественици, писатели и поети, читалищни дейци, общественици и дипломати. Знаем за керван сарая, за гърбавия мост, построен от Сиавюш паша, за гроба на крал Валкашин, за Изворът на Белоногата, за географското му месторазположение и още, още...
Аз искам да напиша за моя град, видян през моите очи, през очите на хореографа, живял и творил в него и за него през целия си живот.
Харманли е роден от утробата на "Тракия". Име, което може да бъде име на песен. Земя, отредена за битки и звън на конски копита; поле, посипано с кости. Там, където реките в едно се сливат, а изворът на легенда става. Моят градец, опасан в хоро от хармани и вкоренени в него мъже и жени, раждащи хляб и таланти. За този град искам да напиша.
И аз съм едно от разклоненията на големия харманлийски корен. Роден съм в стара къща и израснах в друга още по-старинна в подножието на Старото гробе. Уличката, в която израстнах, се именуваше тогава "Гробарска" и наброяваше пет къщи. Най-странното за мене беше, че тази наглед малка уличка, майка ми я наричаше "най-дългата". Не я разбрах в началото, но по- късно прозрях, че я наричат така, защото в края на живота си хората преминават през нея в отвъдното и връщане обратно няма.
Тръгнах нагоре. Уличката се стесняваше и преминаваше между две съвършени възвишения "Илиндена" и "Гробето", приличащи на момински гърди и ухаещи на люляк и дъб. Колкото отивах по-нагоре, уличката се стесняваше и се превръщаше в широка полска пътека. Живият плет над нея образуваше тунел. Преминеш ли го, стигаш до козите пътеки - местност, набраздена от малки възвишения, обрасли с габер и чилия. Вървейки нагоре, неволно долавяш стъпките на бягащ човек. Навярно това е споменът за онзи самотен бегач, наричан от харманлийци "Дели Генчо". Борис Харалампиев, който преминал по козите пътеки на Харманли, стигнал чак до Берлинската олимпиада през 1936 г. като маратонец. Дали пътят на олимпиеца не е определил дължината на уличката - не зная, но и в двата случая тя си остана в съзнанието на обитателите й като "най-дългата уличка".
Усетих се, когато пред очите ми се изпречиха две огромни скали - една върху друга. Беше "Крали Марковата бешка". Изкачих се на горната скала и преди да се възхитя от разкриващата се пред мен красота, почувствах, че от мен нещо се откъсна и се изтъркули надолу към река Олу дере и спря пред Инджиферовия бент. Беше поостарял. Само няколко скали, излъскани от водата, напомняха за предишната му слава. Седнах върху един от камъните и се загледах във водата - беше същата, която познавах като дете. Впечатли ме обаче, че едни от струйките, идващи отгоре, се измушваха между камъните и необезпокоявани продължаваха пътя си надолу, а други струйки вода връхлитаха върху скалите. Заинтригува ме този двубой. От техния сбъсък се раждаше нещо много красиво. При всеки сблъсък на непокорните струйки над скалата неизброим брой капчици подскачаха, пръскаха се като разноцветни фойерверки и преди да се слеят с водата, се завихряха в един фантастичен за мен танц. Обстановката оголваше, изостряше сетивата ми. Ставаха все по- възприемчиви. Хореографската чувствителност ми подсказваше, че това не е безразборно подскачане на капчиците, а едно спонтанно сливане на техния танц с песента на щурците от отсрещния върбалак в хармония с жабешкия хор. Ритъмът и темпото на тази божествена хореография ми върна спомена и за старата тепавица, която забарабани в хармония с видяното. Стоях изумен върху скалата и дори не се замислях кой е авторът на това чудо!
До кога продължи съзерцанието ми не знам. Изправих се и тръгнах надолу по поречието на реката. Вглеждах се в нея. Исках да открия непокорни капчици, раждащи красота, но уви! Бяха се слели с останалите, преминали без съпротива покрай камъните.
Боже, също като при хората!
"Двубой" - разбира се, това беше името на танца. Загадка или съвършенство на природата. Беше Двубой между най-мекото - "водата", която при други обстоятелства би запълнила с капчиците си чашката на най-нежното цвете, а тук заради идеята или постоянството си е тръгнала да побеждава най-твърдото - "скалата".
Интересно послание, нали? Замислих се!
Вървях надолу по течението на реката, когато неусетно стигнах до второто каменно заграждение "Поповия бент" - така го наричахме харманлийци, без да се замисляме защо! На това място реката беше най-спокойна и най-дълбока. Имаше малка ивица пясък на обитавания бряг и голяма върба, надвесена над водата, от клоните на която скачахме във водата. От другата страна един огромен къс от Източните Родопи беше прекрачил реката и очертаваше харманлийското дефиле. Беше най-високото и най-стръмно място, обрасло с габер и чилия, почти недостъпно за човешки крак. Затова го наричахме "Страшника".
Над най-дълбокото място над реката, от страната на "Страшника" бяха издадени две огромни скали, стоящи една над друга. От по-близката до водата скачаха почти всички, които можеха да преплуват реката. Когато някой храбрец обаче тръгнеше нагоре към другата /високата/ скала, реката се опразваше от плувците, които се скупчваха около старата върба и със затаен дъх следяха момчето, което правеше поредния си скок, който можеше да се окаже понякога и последен. Един ден видях мой приятел да се катери нагоре към високата скала. Застана на пътечката за засилване. След кратко колебание скочи във водата. Всички около върбата следяхме по върволицата от мехурчета над водата, с които плувецът изпущаше живота. Жив е! Плуваше към брега. Когато се показа над нея, всички с облекчение скочиха в реката, която сякаш се превърна в аквариум с плуващи малчугани. Само аз останах на брега и попитах приятеля си за чувствата, които е изживял преди да направи скока. Раздирах се от страх и срам, ако не скоча. Знаех, че всички гледат към мен. Престраших се. И когато се засилих, разбрах, че връщане назад няма. Мислех само да премина над скалата под мен. Във водата потъвах със смесени чувства. Когато се показох над водата, се почувствах друг човек. Разбрах, че от юноша моят приятел се бе превърнал в мъж! Колко ли такива мъже са произвели скалата и реката на Харманли, никой не може да каже. Но неопровержим остава факта, че този кът от харманлийското дефиле раждаше решителни и безкомпромисни личности, някои от които посветиха изцяло живота си на града и достолепните му традиции, онаследени от прародителите му.

* * *
Мръкваше. Първите светлини на ресторанта осветиха части от реката и "Страшника". Между 60 - 80-те години на ХХ век с общи усилия /тогава наречени бригади или трудови дни/ харманлийци построиха в дефилето ресторант "Приказките". ". Едно общодостъпно място за средностатистическия гражданин. Посещаваха го от цяла България. Точно тук на "Приказките" се усети бързото темпо на промените в живота на харманлийци, наложени от демократичните промени, започнали през 1989 г. Ресторантът премина в частни ръце. Започна строителство от западен тип, обогатяващо приказния ресторант. Построи се модерен хотел, шадраван, озеленени алеи и други екстри, които внесоха допълнителна красота. Новата архитектурна пластика хармонираше изцяло с природната даденост. Това беше един великолепен ансамбъл, докоснат от бога и човешкия професионализъм.
Стоп! Запалиха камината. Езиците светлина зашариха по стените на ресторанта. Заприиждаха луксозни автомобили и модерни "Джипове". От тях слизаха млади момичета и мъже с прошарени коси. Смях и весела глъчка изпълваше пространството. Очевидно заведението бе достояние вече на хора с по-големи финансови възможности.
продължава в следващия брой

Вашето мнение по темите: