ХАРМАНЛИ И НЕГОВИТЕ СВЕЩЕНИ МЕСТА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ХОРЕОГРАФА - II ЧАСТ

В продължение та три броя ще отпечатаме есето по повод честването на 60-тата годишнина на фолклорното танцовото изкуство на Харманли и 75-тата годишнина на неговия дойаен, заслужилият деятел на културата Атанас Николов. Журналният вариант на текста е част от подготвяния от хореографа алманах, посветен на сценичните изяви на харманлийските танцови колективи от създаването на първия през 1948 г. до днешните в НЧ "Дружба". Авторът се надява алманахът да излезе и в чест на 500-та годишнина от основаването на Харманли, който освен като града на Белоногата, през 70-те и 80-те години на миналия век се е славел и като града на танците.

От Атанас Николов
ХАРМАНЛИ

продължава от миналия брой

Насядаха около масите. Аз бях на балкона, от където се виждаше дъсченият подиум. Блеснаха осветителните тела на сцената. Пееше Ивана.
Обърнахме първите чаши вино. Миг след това цялата светлина се насочи към подиума. Тогава на сцената се появиха чародейките на "Пайнер". Те танцуваха под разноцветната мека светлина, никакъв шум не се долавяше от техните стъпки, сякаш не докосваха земята. Полуголите им тела от материя се бяха превърнали в светлина и багри. Вгледах се в очите на мъжете, видях, че са налети със сладострастие и желания. Но забелязах, че от балкона гледат и две очи не с очите на сладострастник, а с очите на един възрастен покровител на тяхното прекрасно изкуство. Навярно това бяха очите на хореографа.

* * *

Започнаха танците, залата бе вече намагнетизирана от страст. Младите момичета бяха обгърнали с ръцете си вратовете на мъжете, а те страстната изящна женска плът. Телата се сливаха за малко, разделяха се и отново все по-страстно се търсеха. Приличаха на онези непокорни капчици вода от Инджиферовия бент. А там, където имаше повече химия, човешката плът просто се вграждаше една в друга и се превръщаше в Силует-Сянка, която ми напомни за онази вградената здраво под камъка край Извора. Дано това нелепо сравнение не замърси спомена за този легендарен образ на "Българката", за която направих и танца "Вграждането".
Лошото е, че и сега не виждам нищо грозно в този прозрачен и разкрепостен живот. Очевидно беше, че всеки знаеше защо е дошъл тук и какво иска. Този малък пир на душата и тялото беше прелюдия към очакваното.
И въпреки всичко се питам какъв ли би бил отговорът на съвременните Гергани на въпроса на Везира. Читателю, аз съм фолклорист и имам своя отговор. Ако и ти го знаеш, кажи не е ли много висока цената на непремерената свобода и правото на личен избор.
Такъв е обаче животът. Той е като реката. Никакви заграждения не могат да я спрат. С тези мисли излязох от ресторанта. Кажи ми, Боже, атеист съм, а все по-често споменавам името ти. Кажи ми имаш ли намесата в това малко късче от Харманлийското дефиле да хармонират в изумителен синхрон - движение, музика, багри и природна красота, нещо което за мен е свръхестествено и недостижимо. Уплаших се! Дори ми малко нагорча и тогава в главата ми се втурнаха мислите за художествената мярка, за баланса, за посоките. Дано да сме на прав път. Звън на камбана ме изтръгна от това състояние и търкулналото се от мен парче се върна на Крали Марковата бешка и цялото бе възстановено.

* * *

Стоях изправен на бешката и гледах към другото свещено за мен място. От бешката го разделяше дерето и асфалтовият път, който беше лозарската артерия на местността. Преминах ги и се озовах на най-сакралното място на Харманли - "Трифончето". От много старо време там имаше построен параклис с отделна от него камбанария. По инициатива на клуб "Възрожденец" и други родолюбиви харманлийци, старият параклис се превърна в малка черквичка- красива и божествена, приобщаваща хората към святата вяра и българските традиции. Най- невероятното е, че от тази местност се вижда целият град и особено ярко църквите "Св. Атанасий" и " Св. Иван Рилски". Когато си в параклиса или в близост до него, усещаш, че кръстът над постройката като пеленгатор прихваща молитвите на богомолците от двете черкви и ги препраща към Бога. "Трифончето"поражда у мен чувство за космическо образувание, стоящо между два свята - Земния и Божествения.
Запалих две свещи, една за живите и една за мъртвите. После обиколих параклиса. От северната му страна пъргави готвачи, които бяха нагласили казани, готвеха курбан, а от противоположната му страна други мъже изправяха бъчви с вино. Беше денят на лозаря. От града по всички пътеки към "Трифончето"се стичаше народ. Завихри се празник, свириха гайди, духовият оркестър на града, възпитаничките на тракийския певец Жеко Ангелов пееха песни и едно огромно народно хоро чрез потропванията по свещена земя изпращаше знаци към висините за богата реколта. За благоденствието на празника допринесе най-вече общината, щедри харманлийци и преуспяващи бизнесмени.
Едновременно хората отиваха, зарязваха лозята и пак се връщаха на празника. Когато отидох на нашето лозе, тази работа бяха свършили синовете ми. Аз само успях да видя насълзените отрязани пръчици, подготвени да родят на есен богата реколта. Денят на лозаря, който по стар стил се празнува на 14 февруари, съвпадащ с деня на любовта /католически празник/ е и ден рожден на автора на това писание. Първите опити за раждането ми са започнали тъкмо на това свещено място. Може би коластрата на майчиното мляко и дъха на виното са оставили най-жизнените рефлекси в живота ми. Това е може би основната причина зад всеки мой успех да стои една бурна фиеста, свързана с виното. Когато се завърнах на свещенодействената местност, хората се бяха пръснали по вилите си и продължаваха да празнуват.
Само той - Хореографът, стоеше на височината, отправил поглед към друго емблематично място на Харманли, напомнящо за друго време и други герои!

* * *

Тръгнах надолу, привлечен от разноцветните светлини, с които бяха украсени двете вековни дървета, стоящи като стражи до Извора.Пристигнах по тъмно. Над каптажа на чешмата беше скована огромна дъсчена сцена. Наоколо гъмжеше от народ. Имах чувството, че целият град се беше събрал на това място. Беше празника на "Българката", който по предложение на ръководни харманлийски дейци се превърна в национален празник "Изворътна Белоногата".
Неочаквано за множеството светлините край Извора угаснаха. Насядалите по каменните стъпала на малкия амфитеатър и правостоящите граждани шумно се раздвижиха. Тогава един мощен сноп от лъчи освети силуета на Гергана. Аз бях седнал на една пейка до озвучителя Христо Христов. Играеше се танцът "Вграждане на Сянката". Когато солистката Галина Христова, превъплатила се в образа на Гергана, изпълни етюда за очакваната среща с Никола, публиката онемя. Успя - рекох си и продължих да стискам ръба на пейката, на която седях неподвижен. "Китка за обич се дава" беше следващото развитие на танца. Не знам дали защото точно тук се изпълняваше, на Извора, на свято място, но танцьорите Станимир Чанаков и Галина пресъздадоха по най-великолепен начин срещата между Гергана и Никола.
Публиката съзерцаваше и с шепот коментираше впечатленията си от видяното. За първи път образите от легендата оживяха пред очите на днешните харманлийци. Толкова автентично, че неусетно зрителите се пренесоха в онова време, за което се разказва в легендата. Когато сцената блесна от светлина, там бяха вече зидарите, тези, които трябваше да зазидат сянката на девойката. Драматургията изумяваше. Зараждаше се танц, който прерастваше в решението и на двете срани в предназначението за саможертвата. Да преминеш в безкрая не бе лесно решение и все пак сянката беше вградена, за да я има чешмата. Не се учудвам, че по време на изпълнението на тази част от танца нямаше аплодисменти, но цялата обстановка показваше съприживяването на публиката и размисъла й върху посланието на легендата.
Когато народният хор под ръководството на Жеко Ангелов и диригента на оркестъра Иван Костов запяха вокала на песента, на сцената се появиха "оплаквачките". Тогава настръхнах.
Мисля, че и публиката изпитваше същото чувство. Беше гробна тишина.

продължава в следващия брой