КОИТО ТЪРСЯТ БОГА, ГО НАМИРАТ, А ОНЕЗИ, КОИТО ГО ОБИЧАТ, ВЪРВЯТ ПО ПРАВИЯ ПЪТ

Ваше Високопреосвещенство, как мислите - върна ли се българинът към православната християнска вяра за тези близо деветнадесет години, след края на официалния атеизъм в нашата държава?
Този въпрос е личен. Едни се върнаха, приеха с радост, други се утвърдиха. Пътят и посоката са различни. Вярата е нещо голямо, велико. Затова духовните изживявания трудно се разкриват, те са вътрешни. Разбира се те имат и външна изява, но повечето остават вътрешни изживявания, вътрешно чувство. Затова благоверните, които търсят Бога, го намират, които го обичат, вървят по правия път. Вярата предпазва човека от злото, който истински вярва, възприема истината абсолютно в нейната пълнота, цялост. Той знае, че Бог ще изисква от него плодове. Ето, виждате човек си прави планове, програми. Когато те не се осъществят, той се измъчва. Затова духовните плодове имат своята голяма стойност за вярващите. Те са, които осмислят естеството, живота. Когато някои си мислят, че като вършат зло, намират удовлетворение, това е измама. Няма щастлив грешник. Когато вършиш добро, когато обичаш човека, когато прощаваш на човека, тогава има смисъл вярата. Затова тези, които са навлезли в нашата вяра, приели са нашето учение, те ще имат нов духовен избор.

Търсят ли се нови подходи за привличане интереса на младите хора към религията. Има ли място изучаването й в училище и по какъв начин?
Този въпрос е свързан с първия въпрос. Защото ние правим опит да въведем като задължителен предмет религията "Православие". Православие, защото ние сме православна страна и искаме да предпазим, но нямаме право да принуждаваме, да заставяме нашите младежи. Виждаме сега, че те повече се интересуват от Интернет, от модерните технологии, техническия прогрес, езици, компютри. Младите това повече ги вълнува, не знаят, че това са временни успехи, тези знания са полезни, но преди всичко те трябва да имат вярата, и това е, което зависи от нас. Защото силата на нашата вяра е в ненасилието, в непринуждението. Много деликатно трябва да подходим. Знаете ли, например аз, с Божията помощ съм издал много книги на православна тематика. Общо имат над стохиляден тираж. Подарихме на всяко читалище в България, на по-големите читалища. Там има всичко за нашата вяра и тези книги учат на смирение, опрощение и всички човешки добродетели. Мисълта ми е, когато някой младеж пожелае, когато иска да му помогнем, ние веднага го приемаме, но не можем да ходим по къщите като сектантите, да ги заблуждаваме или принуждаваме - елате с нас. Ние правим това, което е законно, това, което е позволено от нашите канони и което не уронва достойнството на човека.

Приключи ли "войната", образно казано, в Българската православна църква? Отмина ли времето на двата синода, на двата войнстващи лагера свещенници, на разделението на вярващите - за или против едните или другите? Постигнато ли е единство в църквата или резединението продължава?
Вижте, преди десет години завърши събора, сега на първи октомври се навършват десет години. Аз тогава още казах, че разколът се задълбочава. Имам едно интервю от тогава, мога да ви го дам, но и сега ще кажа същото. Да - разколът се задълбочава. Ще минат стотици години - ерес и разкол живеят много. Продължава борбата, има неща, които не са благоприятни, но ние, когато се разделихме, не искахме да съдим държавата, не искахме да я злепоставяме, въпреки че тогава правителството беше против нас. Демократичното правителство тогава беше против Максим, но ние не искахме да се противопоставяме, проявихме патриотично съзнание, не искахме да излагаме държавата. Сега обаче тези другите, епископ Инокентий, той сега съди държавата, че им нарушила правата. Ами тези църкви не са построени от тях. Все едно аз да кажа, че тази църква тука в манастира - 160-170-годишна е построена от някой от нас или от който и да е друг от днешните хора. Та мисълта ми е, всяко едно отклонение с години и векове се лекува. Това е една рана, духовната рана, а тя най-бавно и най-трудно се лекува. Аз мисля, че борбата ще продължи.

Вие сте чест гост тук. Харесва ли Ви нашата община и какво бихте пожелали на хората които живеем в Тополовградско?
Аз съм обикнал тополовградския край още преди 40 години, даже от преди 50-т. Така, че обичам общината и хората тук. Моите първи впечатления и спомени са, че хората тук са по-кротки, по-търпеливи, по-добри и по-работливи. Живеят по-скромно, може би средата е такава, може би е такова духовното им наследство. Не търся причините, но сме били и войници преди петдесет години с хора от Тополовградско, ето и Стоян Младенов е тука /известният тополовградчанин Стоян Младенов чакаше търпеливо отстрани, за да се види със своя набор/, бяхме заедно войници с него. Та мисълта ми е, че имам почит и обич към община Тополовград, защото виждам, че тя успява да върши много добри дела, лични и обществени, а когато човек се грижи за ближния, Господ невидим го благославя той да преуспява. Винаги ще помня Тополовградска духовна околия и тази община с добро и нека Бог да благослови живеещите добри хора тук.
Ваше Високопреосвещенство, много Ви благодаря, че се отзовахте на нашата покана за този хубав разговор и искам да Ви пожелая от името на редакцията на вестника още дълги години живот и здраве и все така ревностно да служите за благото и духовността на българския народ.
Дай Боже, дай Боже. Благодаря ви и аз, бъдете и вие живи и здрави и успех на вестника.

Разговора проведе Стоян Тонев