ЗА НАЙ-КОЛОРИТНИЯ ПРЕДТАВИТЕЛ НА ПАРАШУТИЗМА - ХУДОЖНИКЪТ Д. САРИЙСКИ

През 50-те години на града се падат най-много парашутисти на глава от населението, младият Сарийски - най-запаленият от въздухарите, не забравя небето.

От Георги Николов
Харманли

Много са нещата, които през годините са придавали неповторима атмосфера и колорит на Харманли - 6-и конен, после след него черният кашишки полк, покрай тях и гарнизонната духова музика, дънеща маршове и путпури край шадравана в централната градска градинка. Тая градинка впрочем, също бе сред забележителностите на града.
Старият градски център - чаршията с дюкяните и ларгото или, както тука му се викаше, чаркът. Панаирът, но не под Гърбавия мост, а насред площада и не с мижави атракциони като днешните, а с ония високи виенски колела, с истинските циркове, с оня "глобус на смъртта".
Навярно така е изглеждал градът през 50-те. И това най-добре се е виждало отгоре. А да го видят отгоре са имали възможност не един или двама харманлийски хаймани от ония години, просто защото тогава Харманли става център на парашутизма, както сега е център на чалгата.
От 1950-т та чак до края на 1960-та година в града започват трескаво се сформират един след друг парашутистки курсове. Гурото на въздухоскачането в Харманли тогава е помненият от малцина сега бай Иван-Досото, а самото ДОСО - популярната абревиатура на Доброволната организация за съдействие на отбраната. Тя е изградена по образ и подобие на братския съветски ДОСААФ, което пък ще рече - Доброволна организация за съдействие на авиацията, армията и флота в СССР.
Тези ужким граждански организации зарибяват за парашутизма, а и всъщност за бъдеща служба в армията почти всички момчетии на Харманли, тъй че скоро тук парашутистите на глава от населението стават най-много за страната.
Сформираният от запалени юноши и младежи харманлийски парашутистки легион първоначално тренира на сухо в двора на една национализирана къща (казват, че това е къщата, където дълго време бе НТС-то, а сега къщата обратно си е приватизирана и е пицария). Самите скокове пък се правят на селскостопанското летище в Малево и на аеродрумите край Пловдив и Божурище. И на трите места не е кой знае колко романтично - в Малево например кандидат-парашутистите спят в конски вагони, ядат само домати и сол, мизерстват, но нищо не е в състояние да ги откаже от подвига.\
И повечето го извършват. Много от тогавашните ентусиасти стават после известни за града и страната личности. Само след няколко скока например Кольо Димитров се приземява на шефското място в "Градска търговия". Още по-добре се отваря парашутът на Стефан Чернев - след известен период на даскалуване в Харманли през 80-те години той вече е заместник министър на просветата. Петър Златанов пък поема по въздушните пътища като пилот от военната, гражданската и селскостопанската авиация. Той, синът на краеведа Златан Петров, се реализира най-близо до упражнявания в младежките години спортен парашутизъм. Останалите от ятото като Димитър Бъчваров, Васил Бъчваров, Тоньо Шишмановеца, Иван Алексиев - Дубъла (не защото повтаря скоковете, а просто защото заеква), Павел Атанасов, Иван Богоев и много други се разсейват из Харманли. Прокопсват в живота или не прокопсват кой знае колко, но никога не забравят небето, нито тръпката да се спускаш от него.
Ако за мнозина сега би било чудно, че Харманли е бил по ония години Меката на парашутизма в страната, то те направо не биха повярвали, че най-колоритният пък представител на това масово за града занимание е бил Димо Сарийски, художникът артист, дето сега е пенсионер и живее в къщичката си, която с всичко напомня средата на миналия век в Харманли.
И аз не съм вярвал, че сухият и изпит, а нерядко и напит, защо да го крием, Димчо Сарийски има направени по онова време няколкостотин парашутистки скока. Няма да уточняваме колко точно, защото той може и да греши, пък аз не искам по вестникарски да раздувам образа му.
Важно е, че Сарийски е комай най-запаленият от плеядата харманлийски парашутисти, появили се на небосклона през 50-те и 60-те години. От всички тях Димчо е класическият въздухар. Разказва, че когато се хвърля презглава в парашутизма, той тежи само четиридесет и няколко килограма. Тренира и се състезава в категория перо като боксьор. В тази категория си остава и като парашутист. Толкова е лек, че когато групата е скочила от самолета и вече се е приземила, той все още се рее в небето. Аверите се гъбаркат се него, закачат го - да слагал в джобовете си камъни за баласт, че иначе вятърат щял да отвее нанякъде.
Но Димчо не си прави шеги с парашутизма. Въздушното му кръщение става на 1 август 1951 г. Тогава е седемнайсетгодишен, на такава възраст са и останалите харманлийчета от осемнайсетчленната им група. Спомня си, че тогава ги хвърлят от един "Ю-55" над угарите между Пловдив и Асеновград. Упражняваните в този ден скокове са десантни, не от много високо. Правят се с десантни парашути - автомачичните RC без резерва, както обяснява Димчо. Просто се изнизват един по един от въжето в самолета и каквото небето покаже.
А на 1 август 1951 г. небето над България е мрачно, по радиостанциите предупреждават за задаваща се буря. Въпреки това обаче новаците настояват да направят и третия си скок. Хвърлят се презглава. Куфеят горе в бурята като асове. Тоньо Шишмановеца дори се прави на интересен, както се люшка на парашута, да снима с една съветска "Лайка" спускането. После се забиват в лепкавата угар.
Но не винаги приземяването е меко. Имало е случаи, когато Димчо нацелва и по-твърди повърхности. Чупил е крак, чупил е ключица, но това не го отказва от парашутизма. Дори разправя как, за да се снабди със средства за парашутистките сборове по аеродрумите в страната, биел с флоберка махленските котки заради кожите им, които по онова време се търгували добре. И други такива зулуми, а и жертви правел Димчо, само и само да усети онази тръпка в небето.
Тя го кара да завърши курсове за инструктор по парашутизъм. Тогава вече е на "ти" с небето. Освен онези първите, десантни, скокове е направил още много други. - височинни, нощни, водни, всякакви. Записал е в парашутистката си биография и едно скачане от цели 6800 м - максималната за ония години височина. Виждал е какво ли не по парашутистките сборища - и рекорди, и съперничества, и трагедии. През 1955 г. харманлиецът става свидетел как майсторската на спорта Мария Ангелова се разбива на плочките до щаба на пловдивското военно летище. Не й се е отворил парашутът…
И Димчовия не се отваря, но за щастие само в преносния смисъл. Този негов инструктурски кетап и богат опит от небето не му вършат кой знае каква работа в живота. Славният парашутизъм както е дошъл, така си е и отишъл от Харманли. ДОСО-то лека-полека мутира в едно никакво ОСО, което може да подготвя водачи на МПС, но не и въздушни скачачи, дори не и с бънджи. Изобщо небето, известно време дом за Димчо и момчетата на 50-те, е вече недостъпно за тях и ги оставя завинаги на земята.
На класическия въздухар Сарийски тя предлага попрището на художник от комунално битовите услуги. И ако мнозина не го знаят от парашутистките му години, то няма как да не си го спомнят като един Пикасо на КБУ-то. А още по-проницателните може да са забелязали в него странности и като на Салвадор Дали. Но и този негов период, когато рисува битово и попийва артистично, е безвъзвратно отминал. Сегашният му пенсионерски бит е далече от небето и всичките небесни работи, които е вършил. Но поне е изпитал тръпката, която мнозина никога няма да изпитат.