БАЙ ПЕТЪР САВОВ - СТРУГАРО ФРЕЗИСТ ПО ПРОФЕСИЯ, НАРОДЕН ПОЕТ ПО ПРИЗВАНИЕ*

Излекуван в Банкя главен нерв на харманлиеца отключва творческото му вдъхновение, сътворява в транс близо 200 стихотворения за възрастни и деца

Георги Николов, Харманли

Бай Петър Савов ме посреща у дома си по пижама, болен e. Но после разговорът ни така го разпалва, че с куб-рубик на оплешивялата си глава ми показва как играл кючек на някаква циганска сватба, без да събори чашата от темето си, имал и снимка с партньорката Дуда.
Като куб-рубик реди и стиховцете си бай Петър - ритъм, рими, поанта - всичко си е на мястото. Междувременно ми е изрецитирал седем-осем средно дълги стихотворения, една поемка и напира за още. Деликатно го отклонявам и питам откъде така му е дошло вдъхновението.
" Не знам откъде ми дойде това вдъхновение, като че ли от исиклик", разказва бай Петър. "Бях на балнео в Банкя през 1978 г., лекувах някакви шипове, притискаха ми главен нерв в мозъка. Голяма омалла беше. Обаче веднъж след баните нещо ми просветна, ах, ти, Банкя, Банкя… започнах и така написах наум първото си стихотворение. За двайсет минути го натаманих в главата си, за час, като го повтарях, го наизустих."
По същата поетическа метода бай Петър ще съчини и ще запамети 150 хумористични стихотворенияя и още 50 детски. Битово-реалистичното му перо ще следва не потока на съзнанието, а пиперливите сценки от живота наоколо. Него ще го вдъхнови дори такава незначителна на пръв поглед случка като тази, в която товарна кола изпръсква на улицата с кал две благопристойни дами и безразлично отминава. В стихчето ще фигурира като важен детайл и номерът на нисата, така че, когато при една игра на карти бай Петър уж случайно го изрецитирва, единият от белотаджиите ще се хване за главата и ще каже: "Бреей, ама това е моята кола бе, бай Петре!"
Тъкмо това непосредсвено въздействие на байпетровата поезия ще се превърне в неин отличителен белег и ще оформи художествения му натюрел. Направо на баира по време на ловен излет, без да е чел Ивайло Петров, Петър Савов ще напише стихотворение със заглавие "Хайка за вълци" и това творение с блестяща петорна рима ловците, наречени хайвани и какавани, ще се канят кьорав вълк да хванат - в гъгламите ще се дянат.
В тематичния кръг на авторовите търсения няма да липсва и задължителната за всеки начеващ поет творба, посветена на родния край. Това ще е апотеозната поема "Харманли", написана още по времето, когато Харманлийска околия е най-голямата в страната и включва барем 80 села.
Докато бай Петър ми разкрива тайните на творческия си процес, аз все му подхвърлям, че тая муза не ще да го е споходила току-така. "Абе, какво да ти разправям, карагьозчийската жилка си я нося от малък", хваща се най-сетне римовчикът. "Още докато сричах азбуката осемгодишен, играх в пиеската "Кървава македонска сватба" на една вечеринка в офицерския клуб. Баща ми Сава Тодоров беше старши майстор обущар на 6-и конен полк, та той ме уреди с ролята. Заварен син играх в това театро и бая бой отнесох от мащехата. Но в гимназиалния салон на кавалеристите повече ми потръгна. Въртях се на висилката, прескачах "кобилата" и правех някои работи, дето офицерите и войниците не ги умееха. Не можеха да ме откъснат от трамплина, салтото беше специалитетът ми. Знаеш ли, с този номер без малко и циркаджия да стана. Веднъж, пак по онова време, когато циркът "Лазар Добрич" беше в Харманли, вечеряхме семейно в градския ресторант. Та влиза по едно време в него самият г-н Добрич и баща ми го подкача, искаш ли, господине, да видиш ей тоя, малкият, какво може. Плесна с ръце баща ми и аз, але-е-е хоп, салтоморталето направо между масите и нищо не се събори. Дай го, вика, при мене тоз аслан бе, цирков акробат да го направя, свят да види, изправи се г-н Добрич. Ама аз се задърпах и работата не стана. И какво?… Изкарах 7-ми клас по старому и станах чирак при Стефан Недев, дето имаше тогава частна леярна в Харманли. Що ли? Баща ми почина и семейството ни обедня. Нейсе, при Недев станах първият самоук фрезист в града. После след 9-ти с тоя занаят майстор в текстилната фабрика "Маргарит Гогов" се вредих."
През тези години сякаш някаква скрита енциклопедична нагласа тласка бай Петър към сума ти странни увлечения. Освен че поддържа артистичната и гимнастическата си форма, той се запалва още по авджилъка, фтографчийството и рисуването, по-точно портретисването на видни личности от същите тия героични години. Накрая съвсем закономерно го обсебва и поетическото слово.
Така си идваме на думата. "Виж какво, мене ми е пълна душата с тия стихотворения, ама няма файда от тях, ще ги скъсам, ще ги забравя", откровен е бай Петър. Но от разказа му излиза, че файда от тия стихотворения има. Той се е превърнал в нещо като квартален Рождественски или Евтушенко. Не чете по стадиони, но по улиците - на всеки ъгъл. Кръчмите също са негова сцена. И сватбите. И циганските маанета, щото къщата на бай Петър е съвсем до махалата, до Маламар дере. Децата пък направо идвали у тях - да им каже нещо по-добро от "Пенчо бре, учи"…
"Искат хората да чуят нещо злободневно, какво да правя", продължава стихотворецът. "Политика ли? Виж, за чиста политика не пиша, само нещо от сорта: "Докараха ни таз индустрия тежка/ и все народът да пешка…" Ще пиша за политика, ама нали ще кажат, я ела тука", клати глава бай Петър. И нищо не може да го убеди, че сега не е така, че сега е по-така.
Други автори много-много не четял бай Петър Савов. Не за да не се влияе от тях, ами просто от край време не бил добре със зрението. Един Радой Ралин само признавал и даже колегиално му посветил стихотворенийце: "Като гледам тоз Радой Ралин,/ вижда ми се харен./ Пише стихове големи/ и от нищо не му дреме."
И на бай Петър не му дремело, че не го печатат, нали си имал постоянна слушателска аудитория. "Аз друг като мене, поет де, в Харманли не знам", категоричен е авторът. "Поддържах творческа връзка с Дияна Дукова, хайлайф дамата от моята младост, но тя сега била в психиатрия, чувам. Иначе нея официално я признаха за поетеса, Янко Добрев й подал документите в Хасково… Та тя, Дукова, признаваше пък официално мене и туй ми стигаше."
Накрая ми се струва съвсем излишно да питам поета какви са бъдещите му творчески планове. Но той ме изненадва. "Мисля си да продам тия стихотворения на някой начинаещ писател, та белким се прочуе покрай мен", казва. Веднага питам колко ще им иска и тук настъпва пълно объркване. Обаче объркването е още по-голямо, когато се опитвам да му обясня колко пък може да струва една негова стихосбирка днес. "А-а-а, не, предпочитам да си декламирам на живо, все ще изкарам за някоя ракия", отсича бай Петър.

* /бел. ред./ Очеркът със заглавие "Кварталният Евтушенко, бай Петър" е от книгата на Георги Николов "Срещи от първия вид". Вестникарският вариант е подготвен от автора.

Вашето мнение по темата: